Животът на Гергана

Винаги съм поддържала мнението, че дипломата за висше образование има голямо значение. И че може веднъж да ти се наложи да я покажеш, но трябва да я имаш. И да я следваш като заветна цел – подплатена със знания, разбира се. В почивните дни обаче гледах един филм от поредицата на Би Ти Ви “Непознатите” на журналиста Георги Тошев, правен преди година-две,  за виртуозния ни, световноизвестен цигулар Васко Василев и вече знам, че има случаи, когато никой никога не би си и помислил да ти поиска диплома. Защото, когато вървиш напред с огромния си талант, с моженето си, с обаянието си и всичко, което носи като багаж със себе си големият творец, без значение в каква област твори, дипломите или липсата им наистина нямат никакво значение. Оказа се, че Васко Василев е пратен да учи в най-добрата музикална академия в Москва още когато е бил съвсем малък, от тогавашния комунистически режим. Въпреки блестящия си талант и завидните резултати, които постига при обучението си там обаче, заради някакви невнимателно изпуснати думи и действия, служителка от учебен отдел прави всичко възможно да възпрепятства дипломирането му в Московската музикална академия и успява. Това обаче не му пречи да стане най-младият концерт-майстор в историята на Кралската опера в Лондон и снимката му към днешна дата да виси на почетно място във фоайето там. Ако не знаете какво е концерт-майстор, това е човекът, който отговаря за всичките музиканти в оркестъра. И никой не се сеща да му поиска диплома. Обяснимо. Ей това имам предвид, когато казвам, че понякога дипломите нямат никакво значение.

По Гергьовден ми се обади един колега да ми предложи възможност да изкарам някой лев. Негов познат, който в момента е редовен докторант в нашия университет, завършил преди време нашата специалност, си търсел човек, който да му напише докторската дисертация срещу заплащане. Не попитах какво ще е заплащането и какви са другите условия, защото, първо, нямам самочувствието, че ще се справя достатъчно добре, второ, не смятам, че тая врътка е редна, и, трето, нямам време – знаете, че сесията наближава. Но се поразмислих за системата и безумията в нея. Доктор се става, след като напишеш докторска дисертация и доколкото знам, трябва да имаш някакви публикации в научни списания за съответната област, в която е дисертацията. За това държавата ти плаща около три години всеки месец заплата от по 500 лева. И какво се оказва, че може за около петстотин, хайде хиляда да са, макар че не вярвам, ти може да възложиш на някой да ти я напише. И после този същият човек, дето някой друг му е написал дисертацията, ще се кичи с титла доктор по съответната специалност, ако се случи да се конкурирате за една и съща работа, за която образователният ценз е от изключителна важност, не е изключено докторът да оглави класацията и да мине даже пред този, който му е написал научния труд. А може и преподавател да му стане, защото сега по новия закон асистентите задължително трябва да са с докторска степен. Хайде кажете ми сега това каква управия е?! И до скоро.

Наближава лятната сесия и като при мисълта какви нерви ме чакат, колко напрегнати дни и безсънни нощи, започвам да се съмнявам във верността на твърдението, че студентските години са едни от най-хубавите в живота на човек. Мисля си, че като всичко, свързано с младостта, хората ги идеализират от дистанцията на времето. Забравят лошите моменти, безсънието, проблемите покрай взети и невзети изпити, и в спомените им остават само хубавите мигове. Сигурно е така, защото майка ми, макар да са минали почти трийсет години, откакто е завършила висшето си образование, и макар до ден-днешен да продължава да се буди през нощта със студена пот на челото, защото е сънувала, че се явява на държавен изпит, не престава да твърди, че това е най-хубавият период от живота й. Може би, защото тя има наистина прекрасни приятелства, които е създала през студентството си, пък да не забравяме и, че тогава е срещнала баща ми. Иначе аз на тоя етап смятам, че са си години като години. Доста трудни даже, щото ученето за изпитите си е усилна работа, да не говорим, че в днешни дни се налага човек и да поработи, за да изкара някой лев. Иначе хубавото е, че за разлика от ученическите години, в университета сме се събрали хора с общи интереси, общо взето сродни души, и отсега мога да ви кажа, че някои от приятелствата, които съм създала досега и които ще създам оттук-нататък, ще ми останат за цял живот. А за други, по-генерални оценки май още е рано, защото ще трябва да изпитам сладостта и горчилката и на други години, за да мога да дам оценка на тези.

Здравейте! Мислех днес пак да ви занимавам с Мера, че напоследък беля след беля прави, ама само бегло ще спомена за нея, че за друго съм решила да пиша. Да вземе да свали от шкафа едно неразопакована кутия с  лечебен билков чай, да го разкъса с острите си зъби, дъвкала филтрите, разпръснала билковия прах навсякъде – едно, че ми отвори много работа, второ, притесних се да не й стане нещо от тия билки, че откъде да знам как действат на котките. Ама слава богу засега всичко е наред. А иначе днес ще пиша за една жена, с която се запознах оня ден в кафенето на университета – около петдесетгодишна и се оказа, че ми е колежка – и тя студентка, само че в друга специалност. Първо ми стана малко смешно – как човек на петдесет, вместо да се готви за пенсия, тепърва решава да учи. Но после, като се позамислих, ми се стори много похвална тая работа – че даже и на тази възраст, жената има желание да се развива и не е застинала на едно място. Оказа се, че това няма да й е първо висше образование – когато е била на моите години, е завършила история и дълго време е работила в някакъв научен институт, ама знаете какво се случи с тия институти. И решила да завърши икономическа специалност с идеята да има по-големи шансове за професионална реализация. С голям ентусиазъм говореше жената – по-голям даже от на някои колеги на моите години. Дано и аз на петдесет имам такъв хъс за живот и такова желание за развитие.

Много съм чела по форумите за стопани, които твърдят, че в някои от храните за котета слагат някакви съставки, които водят до привикване към определената храна. Други пък собственици на писани споделят, че от някои храни домашните им любимци стават по-буйни и агресивни. Все си мислех, че тия твърдения са плод на богатата фантазия на собствениците или пък на случайно съвпадение на факти. До оня ден, когато се убедих, че може би има нещо вярно в тези твърдения. Преди празниците бях в един хипермаркет да пазарувам, напълних количката с вкусотии и реших, че ще е някак несправедливо, ако не купя и нещо по-специално за Мера – да я поглезя, да усети и тя, че е празник. Поогледах се на щандовете с котешка храна и се спрях на едни паучове на Уискас и пак на техни консерви пастет. Паучовете бяха унищожени още същата вечер – ставало е въпрос и друг път за лакомията на Мера. Консервите ги оставих за самия Великден – за празничната котешка паничка. Сложих й аз сутринта от въпросния пастет и след има-няма 15 минути настана страшна дивотия – тичане, скачане по мебели и техника без цел и посока, светкавични атаки в гръб и бързо оттегляне под леглото. Първоначално не направих връзка, помислих, че може да е гледала някаква птица през прозореца и да се е събудил ловният й инстинкт. Дойде обаче време и за обедното хранене, историята с подивяването се повтори – замалко да отнесе панерчето с шарените яйца. Наложи се скоропостижно спиране на празничното меню и завръщане към делничните й гранулки. Ама котаците пред блока какъв Великден отпразнуваха!

Здравейте! Напоследък много съм се зарибила по кулинарното предаване  “Черешката на тортата” – ще се окаже, че във всяка жена, та била тя и студентка, дреме добра домакиня, чакаща удобен момент да се развихри в кухнята. За тези, които го гледат редовно, е излишно да казвам, че повечето от рецептите, които се предлагат от участниците, са крайно неподходящи за скромния студентски бюджет – сьомга, морски дарове, скъпи сирена и кашкавали – няма как да си ги позволим. Има обаче рецепти, които са подходящи и за продънения студентски джоб. Ей сега ще ви споделя опита си с една такава рецепта, която е супер лесна, много вкусна и това, което е най-важно в нашия случай – евтина. Става дума за така наречената домашна паста. Аз и преди бях чувала, че има някакви машинки за домашни спагети и други видове паста, но ми беше преминало покрай ушите просто като информация. Катето Евро в едно от предаванията от първия сезон направи едни домашни спагети, при това без специална машинка. Пробвах и аз – и мога да ви кажа, че се получи супер вкусно ядене, да не очакваш. Какво направих? Смесих 200 г брашно с две яйца и една лъжица олио, то трябва да е зехтин, но аз не харесвам вкуса му. Замесих тесто – между другото не е толкова трудно. После го овалях в брашно и го източих на тънък лист. След което трябва да се нарежат лентичките за спагетите. По принцип може да се реже и по цялата дължина, но за по-лесно листът се навива на руло и вече рулото се реже на тънки кръгчета и всъщност, като разпънеш кръгчето – ето ти спагетката готова. Оставят се тия тестени лентички пет –десет минути да позасъхнат. След което се варят като купешките спагети, само че много по-кратко време – да кажем две-три минути. Заливката е по желание. Аз лично разтопих само малко масло отгоре – няма да ви обяснявам за каква вкусотия става въпрос. Пробвайте и да ви е сладко!

Напоследък постоянно чета някакви статистики за това какъв е процентът на висшистите, които заемат позиции, отговарящи на образователната степен. Малък е. И аз, вероятно като повечето млади хора в България, започвам да си задавам въпроса струват ли си усилията, парите и изгубените години, ако в крайна сметка ще работя работа, която бих могла да започна и след завършването на средното си образование. Ако разсъждавам по-философски, няма усилие по собственото усъвършенстване, което да не си струва. Рано или късно всяко придобито знание, всяка натрупана компетентност се отблагодарява. Само че времената са прагматични, пък и моето поколение също е прагматично, и такива философски размишления, освен че са интересни, не ни влизат в никаква употреба. Големият въпрос е струва ли си наистина да губиш пет години от живота си, сериозно количество пари от джобовете на родителите си, пет години от трудовата си биография и от трудовия си стаж, за да се окажеш накрая пак в изходно положение и в някои случаи значително по-неконкурентно способен от своите връстници със средно образование, защото има редица работодатели, които винаги ще предпочетат човек със средно образование пред човек с висше, заради схващането си, че работникът с по-нисък образователен ценз ще има по-ниски претенции и че вероятността скоро да намери по-добра и по-високо платена работна позиция е по-малка. Ей такива въпроси ми се въртят напоследък в главата. Не че тия въпроси биха ме отклонили от пътеката, която съм поела, защото аз съм от хората, за които образованието е от голямо значение – без значение дали от него могат да се печелят пари, или не. Но ще ми е интересно да чуя и вашето мнение.

Чували ли сте оня студентски виц, даже казват, че е истински случай, за един преподавател, който бил толкова проклет, че било истинско събитие, ако пише тройка на някого. Та отива главният герой на нашия виц на изпит при него, било зима и той, студентът, бил с вълнено палто, свалил си палтото, закачил го на закачалката в кабинета и седнал да го изпитат. Представило се прилично момчето, смилило се каменното сърце на преподавателя и написал заветната тройка в студентската книжка. Зарадваният студент грабнал книжката с тройката, грабнал и палтото си от закачалката и изхвърчал от стаята. Да, ама преподавателят забелязал, че студентът, вместо да вземе своето палто, грабнал неговото. Излязъл на вратата на кабинета – студентът вече бил на другия край на коридора – и му извикал: Колега, станала е грешка. Студентът помислил, че ще му ревизират тройката, размахал студентската книжка срещу преподавателя и извикал: Няма грешка, няма грешка! И си плюл на петите. Започнах с този виц, защото следващите редове са за преподавателите. Аз ги деля на два типа – принципни и безпринципни. Има много строги преподаватели, които наистина дават трудно изпит. Но са принципни – еднакво строги към всички. Аз лично ги предпочитам, щото тия преподаватели те дърпат напред, мотивират те да се представиш по-добре, някак си те е срам да отидеш на изпит и да мрънкаш. А безпринципните действат на импулси, на симпатии. Може да скъса петима студенти, които са прилично подготвени, и да пусне шестия, щото така е решил в момента. Но истината е, че през каквито и преподаватели и изпитващи да минем през студентските си години, всички ние се готвим за среща с най-страшния изпитващ – живота – там не помагат нито пищови, нито подсказване.

Здравейте, приятели! Днес ще разсъждавам върху една тема, която отдавна ме вълнува и е свързана с преките ми наблюдения върху колеги, познати и приятели. Направило ми е впечатление, че колегите ми, които са дошли в столицата от много малки градчета и селца на родината ни, са много по-амбициозни, много по-трудолюбиви и много по-силно мотивирани да направят нещо с живота си. Не вкарвам никакъв оценъчен момент в това твърдение, просто наблюдения и констатация. Със сигурност фактите са такива. Огледайте се и ще видите, че повечето от успелите хора покрай вас са родени и израснали в по-малки населени места, обикновено в семейства със скромни финансови възможности. Днес ще се опитам да ви изложа моята теория за причините, според мен, нещата да изглеждат по този начин. Така наречените деца на големия град, особено родените в центъра, особено от семейства с по-големи финансови възможности, обикновено са свикнали да получават всичко наготово, отглеждат се почти в оранжерийни условия и по моето скромно мнение, поради тази причина те не са свикнали да се борят за нещата, които получават, с две думи нямат никакви съпротивителни сили срещу трудностите, които реалният живот предлага. Докато родените в по-малки градчета, в скромни семейства, плащат по-висока цена за постигането на същите резултати, преминават през по-големи трудности, но пък изграждат съпротивителни сили. Научават се да се борят. А кажете ми има ли нещо по-ценно от това в съвременния силно конкурентен свят – няма?!  Това е моята теория, помислете, огледайте се и ще видите, че има много истина в нея.

На Мера явно й е писано напоследък да посещава често ветеринарния лекар. Даже си мисля дали да не направя абонамент, че да ни излиза по-евтино. Ставам преди седмица с идеята да я нахраня – гледам повърнала до легълцето си. По принцип при котките това се случва често заради космените топки, които образуват при чистенето на козината си, и ако е еднократно, не е тревожен сигнал. Поразгледах аз обаче какво е върнала – и що да видя, парчета от бяла найлонова торбичка. Стана ми ясен веднага случаят – предния ден бях приготвила торбичката, в която стояха гранулите й, за хвърляне и тя очевидно я е докопала, замирисало й е на гранули и каквато си е лакомница, е решила да похапне. Обадих се веднага във ветеринарната клиника. Лекарят каза да и дам малко храничка и да я следя дали пак ще повърне. След има-няма двайсет минути пак повърна. Реших, дето ще се притеснявам, по-добре да я заведа пак в кабинета да я прегледат, макар че, знаете, ходенето с Мера на ветеринар не е от най-лесните занимания. Грабнах я – и в кабинета. Прегледа я лекарят, поопипа коремчето й, каза, че няма нищо тревожно, че най-вероятно е върнала всичкия найлон, който е изяла. Но найлонът е ошкурил нежното й стомахче и хранопровода, раздразнил ги е, и затова повръща. Биха й една инжекция, за да спрат повръщането, дадоха ни един пауч с лечебна за стомахчето храна и ни изпратиха вкъщи да се лекуваме. Един пауч за цял ден за лакома котка като Мера! Умря от глад, ама нека – да се научи, че не всичко, което шумоли и мирише на гранули, се яде!