Наближава лятната сесия и като при мисълта какви нерви ме чакат, колко напрегнати дни и безсънни нощи, започвам да се съмнявам във верността на твърдението, че студентските години са едни от най-хубавите в живота на човек. Мисля си, че като всичко, свързано с младостта, хората ги идеализират от дистанцията на времето. Забравят лошите моменти, безсънието, проблемите покрай взети и невзети изпити, и в спомените им остават само хубавите мигове. Сигурно е така, защото майка ми, макар да са минали почти трийсет години, откакто е завършила висшето си образование, и макар до ден-днешен да продължава да се буди през нощта със студена пот на челото, защото е сънувала, че се явява на държавен изпит, не престава да твърди, че това е най-хубавият период от живота й. Може би, защото тя има наистина прекрасни приятелства, които е създала през студентството си, пък да не забравяме и, че тогава е срещнала баща ми. Иначе аз на тоя етап смятам, че са си години като години. Доста трудни даже, щото ученето за изпитите си е усилна работа, да не говорим, че в днешни дни се налага човек и да поработи, за да изкара някой лев. Иначе хубавото е, че за разлика от ученическите години, в университета сме се събрали хора с общи интереси, общо взето сродни души, и отсега мога да ви кажа, че някои от приятелствата, които съм създала досега и които ще създам оттук-нататък, ще ми останат за цял живот. А за други, по-генерални оценки май още е рано, защото ще трябва да изпитам сладостта и горчилката и на други години, за да мога да дам оценка на тези.