Покрай сформирането на служебния кабинет преди седмица и покрай появата на знакови лица от българския театър и спорт в него, а после и покрай опита за вкарване – за кой ли път – на Стоичков в българската политика през протестиращите студенти, у мен се появи едно питане – има ли нещо нередно в това изявени български артисти или спортисти да взимат участие в политиката и в управлението на страната. Запознати със световната практика веднага ще кажат, че какво лошо има и ще дадат за пример президентът Роналд Рейгън, който преди да стане първият човек в света, е бил доста време актьор, при това не особено талантлив, или пък Арнолд Шварценегер, който има една доста успешна политическа кариера, а преди нея – доста успешна спортна и артистична. Което от само себе навежда на заключението, че в крайна сметка може би няма нищо лошо в това спортисти и артисти, без значение в кой жанр се изявяват, да участват в политиката. Защо обаче у всички българи остава горчивият вкус, че колкото известни спортисти или артисти са се вкарали в управлението, или са се провалили и не са направили нищо значимо, или само са омърсили името си. Ами защото, както и при много други неща в българския живот, и при това е сбъркан моделът. Сбъркан, защото у нас в политиката и в управлението артистите и спортистите не влизат сами, защото са усетили, че имат потенциал и качества за политическа работа, потребност да работят за обществото, а обикновено биват привлечени от политиците с цел известността и спортните им успехи да бъдат използвани за легитимация и вдигане на рейтинга на партия или на правителство. Резултатите ги знаем. Култура с мирис на уиски и пура и провалена олимпиада.