Споделих ви в предния пост, че наближава сесията и ми е много напрегнато. Времето ми е кът. Ама то и да не ви споделя, със сигурност е ясно – щом съм студентка, по това време на годината какво да е положението. Ограничила съм максимално излизания и развлечения – да мине сесията, пък после цяло лято живот. И звъни оня ден телефона – непознат номер. Вдигам – една приятелка, казвам приятелка условно, за по-лесно, с която не сме се виждали, нито чували едно три-четири години. Запознахме се преди години на едно екскурзионно летуване и след това известно време се виждахме от дъжд на вятър – основно по нейна инициатива и обикновено, за да й свърша някаква услуга. Та звъни тя оня ден и нарежда: миличка, много ми е домъчняло за теб, толкова време не сме се виждали, ами срамота е, много държа да се видим. Вързах се. Хем, ми е натоварено, пък и я знам, че си е парче интересчийка, ама си викам може наистина да й е домъчняло. Разбрахме се да се видим на едно квартално кафене, за да не губя много време в пътуване. Тя откликна веднага: където кажеш, там ще дойда. Седнахме, разприказвахме се – стари спомени, нови неща. Тя заработвала сега в някаква застрахователна компания допълнително. И нали съм си наивна и от това не ми светна откъде ще дойде изненадата. Докато не насочи леко разговора към това колко опасности ни дебнат в живота, как е хубаво човек да се застрахова и докато не изкара едни бумаги и брошури с различни варианти на застраховката. Изтърпях я някак докрая и си тръгнах с неясното обещание, че ще помисля. И с извод: нещата обикновено не се променят – наивните като мене си остават наивни, а интересчиите – интересчии.