Сигурно всички си спомняте историята с “”, която по неведоми пътища беше попаднала в родината ни – в родината на създателя си. Неведоми, но и неправомерни и ни се наложи да я върнем на гръцката страна, а оттам в манастира Зограф на Атон. Не мога да твърдя със сигурност дали има страна, която може да ни съперничи по брой и качество на брилянтни произведения на калиграфското и книжовно изкуство, със сигурност обаче мога да твърдя, че няма страна, чието книжовно наследство в такава голяма част да е извън пределите й – в книгохранилищата на чужди манастири и библиотеки, в изложбените зали на световноизвестни музеи. Дано и по тези случаи започнат да работят фондациите като „Мизия“ на издателя Светльо Кантарджиев, които се занимават с опазване на културното ни наследство.

knijovnostТака се е сложила историческата ни съдба, че заради дългото робство, голяма част от книгите ни, за да не бъдат унищожени от поробителя, са били изнесени от България и днес са в чужди колекции. Други пък просто са били създадени от книжовниците ни в изгнание. Факт е, че само в манастирската библиотека на традиционно българския атонски манастир “Свети Георги Зограф” днес се намират около 300 старинни ръкописа, между които черновата на Паисиевата история, прочутият с орнаменталната си украса Радомиров псалтир, Драгановият миней и много други шедьоври, за които всеки световен музей би дал мило и драго да ги има на витрините си. Факт е обаче, че никога няма да можем да си ги върнем в България, защото чисто формално те не са наша собственост. Което не значи, че не са наши. Това е нашето културно-историческо наследство и нищо че е на наша територия. Трябва да си го пазим. И дали по инициатива на държавата или на фондации, трябва да изпращаме специалисти, които да се грижат за реставрацията и поддръжката на тези шедьоври, също така и да се издейства поне от време навреме те да се връщат в рамките на експозиция в България, за да си напомняме и ние българите за тогавашната ни култура, с която трябва да гордеем.

Google+ Comments