Момчето от последния чин

Момчето от последния чин е свито. Не говори почти с никого и постоянно драска нещо в тетрадката си. Може би асоциално. Може би прекалено интелигентно, за да общува с хора на неговата възраст. Седи на последния чин и наблюдава всички. А него никой не го вижда. Дори не го забелязват и учителите, които би трябвало да познават всеки един свой ученик и да им обръщат внимание.

Домашното за тази седмица е – съчинение на тема “Как прекарах почивните дни?”.

Момчето от последния чин се откроява с тромав талант и правилно построение на изреченията и текстът. А той, текстът… е налудничав разказ за “проникването” в нечий чужд дом. В семейство, което е наблюдавал от дни, седмици, месеци. Питал се е как ли изглеждат от вътре? Какви ли са в действителност? Свят съвсем различен от неговия. Може би мечтан – може би мразен и подиграван. Важна е историята. А историята е последователна, силна, налудничава, вдъхновяваща, с продължения и силен финал.

Готови ли сте да се разкриете? Ще приемете ли изкуството за такова или написаното ще ви се струва плод на развинтеното въображение на едно самотно момче? И до колко можем всъщност да си играем със съдбите на хората, от които искаме да почерпим вдъхновение?

Емоции, превърнати в изкуство

Някога питали ли сте се какво всъщност е изкуството? Дали е просто някакво вдъхновение…, може би Божествено провидение или мисъл… За мен изкуството е израз на силна емоция. Която бива изобразена чрез музика, танц, театър, кино, изобразително изкуство, проза, поезия.

Прекрасно, по мое мнение, изразно средство, което предлага не всеки, който по един или друг начин се докосне до това изкуство, да усети емоция. Може да не е точно същата, която е породила създаването на това произведение на изкуството, но тя ще бъде пречупена през призмата и преживяванията им и ще достигне дълбоко до съзнанието и душата им. И ще вълнува.

Ето това е силата на истинското изкуство – породено от емоция, носещо емоция, който остава дълго време в душата и спомените.

 

 

Хобито

Всеки човек има различни интереси и хобита. Когато си търси половинка, се опитва да си намери някого, с когото да споделя тези интереси. Но се случва понякога така, че не всяко хоби на единия участник във връзката да допада и на другия. И тук идва въпросът – трябва ли да задължаваме нашия партньор да споделя нашите интереси, независимо, че знаем, че това му е скучно, а понякога и противно?

Отговорът на този въпрос знам за себе си. И той е “не”. Не мисля, че трябва да принуждавам когото и да било да се интересува от нещо, което вълнува мен, само защото ми е половинка. Ако го вълнува и него – всичко е наред, но не мисля, че насила се случват хубави неща.

По принцип, всеки иска да сподели с най-близкия си човек нещо, което много го вълнува, но ако отсрещната страна не проявява какъвто и да било интерес… е уважително да не ги отегчаваме с тези наши вълнения.

Уважението към личността и интересите на отсрещната страна е ключът към здравите взаимоотношения. Съветът ми е да не прекрачвате границата.

Когато приятелството не познава граници

Имали ли сте приятели, с които сте споделяли всичко? Такива, които довършват изречението ви и всеки момент са способни да кажат нещо, което вие си мислите в момента? Ако отговорът е “да” значи сте благословени с наистина ценна връзка. Но имам моменти, в които всеки поема по собствения си път и търси щастието и развитието си някъде далече, дори извън пределите на държавата. Тогава ви остават само онези редки моменти, в които успявате да се съберете на едно място и да си припомните старите времена.

Това са наистина сладки моменти, които ви показват, колко всъщност са били истински тези взаимоотношения. Защото усещането е все едно никога не са ви делели километри разстояние и продължително време без да се видите. Разговаряте свободно, лесно, продължавате да си довършвате изреченията и да се смеете на едни и същи неща.

Тези хора в живота ви са наистина най-ценните и винаги трябва да ги пазим! Обичайте се и не им се сърдете, когато не могат да се чуят с вас по телефона. Това не означава, че те не мислят за вас. Означава, че ежедневието им е динамично и напрегнато, но когато сте заедно те отново ще бъдат същите ваши доверени хора, същите тези усмивки и комфорт, с който сте свикнали и помните.

Защото жените сме създадени за любов

Често сме чували израза и твърдението, че жените сме нежния пол. Това до някъде е вярно, защото жените сме по-емоционални същества. И може би е свързано с факта, че всеки месец хормоните ни се разбунтуват. И от горе на всичко трябва да износим и отгледаме поколението.

Всъщност точно факта, че телата ни са създадени да износват и раждат поколението, прави жените по-силни чисто физическо ниво. И не ме разбирайте погрешно, не говорим за вдигане на тежести или нещо подобно, а за издръжливост на критични ситуации, нашите организми са пригодени да понесат много повече болка и лишения от мъжките.

Но в същото време ние наистина сме нежния пол. Защото имаме нужда от това да сме обичани, да усещаме тази любов с дела и жестове, с нежности, прегръдки.

Сигурно ви звучи изключително изтъркано, но това е факт. Мъжете (може би травмирани от определени социални стериотипи) трудно показват емоциите си, нежността си спрямо своята половинка и прочие. Това може да бъде доста трудно, ако по натура човек е по-чувствителен, независимо от пола си.

Ето защо аз съм на мнението, че трябва да даваме свобода на емоциите си, без да се срамуваме от тях. Те са нещото, което ни прави хора и истински. Иначе ако ги подтискаме, рискуваме да се вкараме в апатичния свят на машините.

Не случайно всяко едно приложение за чат комуникация има широка гама от емотикони, които да могат поне малко да доближат общуването чрез интернет до нормалното, човешко комуникиране.

А факта, че жените сме създадени да бъдем обичани… Е… всяко едно човешко същество се стреми към това, нали?