Вчера, докато чаках на опашка в супермаркета, зад мен се нареди студент. Беше на около 20, с протрити дънки и изражение на човек, който се мъчи да реши някаква сложна задача. Пред него се трупаха пакети с евтини спагети, консерви и нещо, което приличаше на прах за пране. Касиерката го попита дали има карта за отстъпки. Той се усмихна и каза: „О, ще се получи!“.
Това „ще се получи“ ме удари като студен душ. Не защото се тревожа за бюджета му – всеки има право да живее както иска – а защото е универсален отговор. Отговор, който убива всяка мисъл, всяка подготовка, всяка реална оценка на ситуацията. „Ще се получи“ е бягство от отговорност, прикрита надежда, че някой друг ще оправи нещата. И най-лошото – заразява.
В студентските години тази фраза беше епидемия. Когато не бяхме учили за изпит – „ще се получи“. Когато курсовата работа беше започната в последния момент – „ще се получи“. Когато не бяхме платили наема – „ще се получи“. Разбира се, понякога се получаваше. Но това не беше заради някаква космическа благословия, а заради късмет, съчувствие от преподавателя или заем от родителите. И всеки път, когато се „получаваше“ по този начин, се засилваше илюзията, че оптимизмът е достатъчен.
Това е опасна илюзия. Оптимизмът без план е самозалъгване. Спомням си как в първи курс се записах в театрална трупа. Бях убеден, че имам талант и че ще стана звезда. Не ходех на репетиции, не учех репликите, разчитах на „талант“ и „вдъхновение“. Резултатът? Изхвърлиха ме след първата постановка. Можех да се оправдавам с лош режисьор, с неблагоприятна атмосфера, но истината беше проста – не бях подготвен.
В бизнеса тази наивност е фатална. Виждал съм стартъпи, които разчитаха на „позитивна енергия“ и „визия“, без да имат бизнес план, без да са проучили пазара, без да имат достатъчно финансиране. Повечето от тях фалираха в рамките на година. Оптимизмът е важен, но трябва да бъде подкрепен с реални действия, с анализи, с предвиждане на рисковете.
В университета често виждам студенти, които избират специалност, защото „звучи интересно“, без да се замислят за перспективите за работа, за уменията, които ще им трябват, за конкуренцията на пазара на труда. После се чудят защо не могат да си намерят работа. Отново „ще се получи“, но този път цената е години загубено време и натрупани дългове.
Скептицизмът не е липса на надежда, а реалистична оценка на ситуацията. Той ни кара да мислим, да планираме, да се подготвяме. Да не разчитаме на случайността, а да създаваме сами късмета си. Да не се задоволяваме с „ще се получи“, а да се стремим към „ще го направя“.
Вместо да се опитваме да бъдем оптимисти, трябва да се научим да бъдем прагматици. Да признаваме проблемите, да търсим решения, да се учим от грешките си. Да не се страхуваме да кажем „не“, когато нещо не е възможно. Да не се лъжем, че всичко ще бъде наред, ако просто го пожелаем.
Връщам се към опашката в супермаркета. Студентът си плати спагетите и излезе. Аз останах с усещането, че нещо не е наред. Че обществото ни е прекалено склонно да се самозалъгва, да живее в илюзии, да разчита на чудеса. Че единственото, от което наистина се нуждаем, е малко повече реализъм и малко повече работа. Защото „ще се получи“ не е стратегия, а оправдание. И понякога оправданието е по-лошо от провала.