Студено. Ледено. Дръжката на вратата на столовата е от ония, дето ти залепват за ръката, ако си застанал там твърде дълго. Такива бяха и велосипедите ни, май, като бях малък. Онези с тънките гуми и ръждясалите спици, дето майка ми беше решила да лъсне до огледален блясък. А аз… а аз ги драсках нарочно с камъчета. Не знам защо, бе. Просто да видя как се променя този блясък, как става на ивици и на петна. Егати идиотията. Сега, тук, пред столовата, блясък изобщо не ми се мисли. Искам кафе. На всяка цена. И то веднага.
Опашката е… дълга. Много дълга. Направо се извива като змия. Мирише на нещо старо, на пържено, на застоял мазнини и… и на отчаяние, май. Може би преувеличавам, ама е някак си тежко. Всеки гледа в земята, в тавите, в секундите, които се влачат. Никой не вдига очи. А аз… аз пак съм се заровила в обещанията, които сама си дадох. Тази седмица щях да уча по осем часа на ден. Щях да съм перфектният студент. Да оправдая всички очаквания. Каква ирония, бе? Седя тук, с премрежени очи от умора, и чакам кафе, за да се събудя достатъчно, за да… да отложа ученето още един ден. Та така.
Всъщност, май не е само ученето. Всичко е някак… натрупване. Натрупване на нереалистични цели, на самоналожени ограничения, на несбъднати мечти. Помня, като бях в гимназията, си бях обещала да стана балерина. После, като пораснах малко, исках да стана журналистка. После, като влязох в университета, исках да съм най-добрият студент. А сега… сега съм тук, в столовата, и се чудя дали да си взема баничка. Разликата е… огромна. И ми тежи. Наистина ми тежи. Усещам как клепачите ми залепват, как гърлото ми е сухо. Кафето е единственото, което ме държи будна. И пак не е достатъчно.
Ох, гледам нагоре и виждам една капка вода, дето капе от тавана. Точно пред мен. Малка, студена капка. Капе… капе… ритмично. Като метроном, дето отмерва провала ми. Малка, ама достатъчна, за да ме накара да се замисля. Ако бях балерина, щеше ли да съм по-дисциплинирана? Или просто щеше да съм по-щастлива? Не знам. Понякога ми се струва, че щастието е просто илюзия. Нещо, което си създаваме, за да се справим с реалността. А реалността е… студена като дръжката на тази врата. И мокра, като тая капка.
Поглеждам към тавите. Има някаква избеляла касова бележка, залепнала за плота. Цифрите са размазани, не се четат. Но май виждам някаква дата. Май е отпреди много години. От времето, когато баба ми беше жива. Помня как тя пазеше всички касови бележки. Казваше, че са доказателство за живота. Че всеки лев, който сме похарчили, е момент, който никога няма да се върне. Сега… сега тази бележка е просто парче хартия. Изгубена, забравена, безсмислена. Все едно и моят живот е такъв. Изгубен. Забравен. Безсмислен.
Ей, тоя климатик нещо много дрънчи. Изобщо не е добре регулиран. Или просто са го забравили. Абе, да му мисли, не е моя работа. Важното е, че ми пречи да се концентрирам. Абе, да се концентрирам върху какво, по дяволите? Нали на кафето чакам. И на баничката, може би. Абе, да му мисли.
Чувам как викат поредния номер. Май е моя. Трябва да се движа. Да си взема кафето. Да се опитам да събера парчетата. Да си напомня, че дори и счупените обещания могат да бъдат залепени. Или поне… да бъдат превърнати в нещо друго. Но май съм уморена. Много уморена. И някак си не ми се занимава. Просто искам да се прибера вкъщи. Да се подслоня под завивките. Да заспя. Да забравя всичко. И после… после пак същото.
Накрая стигам до плота. Поръчвам кафе. Черно, двойно. Без захар. Взимам чашата. Тя е гореща. Прекалено гореща. Почти изгаря пръстите ми. Но е добре. Усещам топлината. Усещам, че съм жива. Или поне, че имам още шанс да се сетя как да бъда жива. Ама май съм много далеч от това.