Ох, тоя трафик… сериозно, да съм карала с шейсет в града в събота и то по центъра – абсурд. И сега трябва да се оправдавам на Мария, че закъснявам за някакво… „спортуване“, бе. Добре де, тя ще ме убеди, че е било „лежерно раздвижване“ или „оздравителен крос“, ама за мен винаги звучи като наказание. Аз по принцип съм човек, който обича да си гледа сериалчетата, да си пие кафето и да чете, ама Мария е… малко прекалено ентусиазирана. И все ме дърпа да ходим на фитнес, да правим йога, да караме колела. Все едно аз съм некъв супер атлет, който просто мързелува. А аз съм си човек, който обича да си седи на дивана, бе. Така де.
Та, в един момент се чудя да не сляза от автобуса и да вървя пеша, може пък да е по-бързо. Не съм сигурна. Не съм сигурна за нищо в момента, всъщност. Само че ми се спи и имам нужда от още едно кафе. И то много силно. Мария пък реши, че ще ходим на „лек крос“ в Борисовата градина. Лек за нея, разбира се. Аз си представям как ще се задъхам още на входа и ще се разплача от мъка, ама не казвам нищо. Само дето минавам през един магазин и си взимам едни кроасани, дето изглеждаха супер вкусно. Ама изядох три, докато чаках автобуса, и сега ми е малко тежко. Ще ме убие, ако разбере, ама… кой да му дреме, нали.
И така, стигнахме до градината, накрая. Ама не е само „лек крос“, не. Мария беше решила, че ще ходим на йога на открито. Йога! Аз, която не мога да се наведа и да си вържа обувките без да се задъхам. Казах си – бегаемото е мойто. Дай да бягам някъде. Ама Мария ме хвана за ръката и ме завлече към тревата. Всички там лежаха на постелки и изглеждаха толкова… спокойни и гъвкави. Аз пък се чувствах като дърво, което се опитва да се огъне във вятъра. Имаше и едни пиленца, дето тичаха наоколо и беше доста сладко. Аз май повече се заглеждах в тях, отколкото в инструкторката.
Инструкторката беше много мила и обясняваше всяка поза. Аз май постоянно се обърквах и правех всичко наопаки. И се претърколих, падането не беше никак елегантно. Мария се засмя. Не злобно, ама някак си… насмешливо. И аз се засмях. Беше наистина смешно. Добре, де, може би малко ме болеше, ама беше смешно. Още ме болят малко коленете, между другото. А, и на мен ми се искаше да пробвам онази поза с кучето надолу, как му се викаше… ама нещо не ми се получи. По-скоро приличах на куче, което е изяло котка и сега се мъчи да диша.
После Мария ме завлече и на басейна. Още повече „спортуване“! Казах си – това вече е върхът, тая направо иска да ме убие. Ама водата беше топла и музиката беше хубава. И някак си… започна да ми харесва. Не знам дали ще стана професионален плувец, ама определено се почувствах по-добре след това. Исках да остана още, ама Мария каза, че имала още някакви задачи. И после ми каза, че всъщност само е искала да се поразходим. Малко ме беше яд, че ме е подвела, ама пак си прекарах приятно.
Върнах се у дома уморена, ама и някак си… заредена. Може Мария да е права – може би наистина трябва да се движим повече. Не знам дали ще стана атлетка, ама ще се опитам да заменя поне малко от сериалите с нещо по-активно. Но първо ще си направя още едно кафе. И ще си полежа малко. Заслужавам го, нали?