Вървях към онази кръчма на ъгъла в Студентски град с нагласата на човек, който ще пренареди вселената. Нови цветни маркери, тефтер с чисти страници и една цяла вечер, отделена само за учене. Какво може да се обърка, нали? Още преди да стигна до масата, ме удари миризмата на прегоряло и кисела мръвка. Сякаш някой беше претоплил стола на един лектор, който никога не си е свършил домашното.

Започнах да разлиствам учебника, да подчертавам, да правя „умни“ отметки. Но още на втората страница разбрах, че седя сред декор. Учебниците бяха просто подложки за латета и чинийки с изстинали кифли. Ние бяхме дошли не да учим, а да се уверим, че не сме сами в това свое мързеливо състояние.

Първоначално пазихме фасадата. Прелиствахме страници, мрънкахме, че „трябва да учим“. После, бавно, но сигурно, темите на разговорите се изнесоха на друга орбита. От сложни теории преминахме към последните TikTok сензации и любовни драми, които не знам откъде ги изваждат. В един момент си дадох сметка, че цялата тази „групова сесия“ е просто социален ритуал. Механизъм за справяне със страха от предстоящия изпит, облечен в мантията на „колегиална подкрепа“. Всъщност си плащахме за кафе и за правото да бъдем заедно, без да се чувстваме виновни, че губим време.

Учебниците така и останаха затворени. Вместо да открия отговори на сложните въпроси, намерих само нови истории за разказване и още по-разхвърляни мисли. Накрая просто си тръгнах. Сякаш бях участвала в театър, където всички знаем ролите си, но никой не иска да изиграе финала. Това, което бях нарекла „учебна група“, се оказа просто добре организирана среща за отлагане на ученето.