За мен паркирането е повече от логистична задача. То е тест за нерви, за търпение и за способността да се ориентираш в хаоса. Вчера преживях типична софийска случка. Търсих място около НДК и обикалях като гарван на излет. Накрая виждам едно свободно квадратче, но пред него стои кола с мигач. Чакам. Минават десет минути, петнайсет, колата стои, но вътре никой. Явно шофьорът е намерил по-добър вариант и ме е забравил.
Обикновено бих се ядосала, но този път се замислих. Колко често ние самите правим същото – заемаме „място“ в нечий живот, без реално да сме там? Стоим на заден ход, без да се включим, без да дадем знак, и просто пречим. В социалните мрежи също е така – „резервираме“ си приятелство, но не се ангажираме. „Запазваме“ си билет за събитие, което така и не посещаваме. Резервираме си място в нечий живот, без реално да сме част от него.
Истинската мъка е, че никой не може да ни глоби за това. Няма паяк, който да ни вдигне и да ни откара на наказателен паркинг. Просто губим време и място, докато някой друг чака своя шанс. В София това се преживява като дребна досада. В живота – като пропусната възможност.
Накрая се настаних на освободеното място. Колата отпред си беше тръгнала, без да остави дори бележка. Урокът е ясен: ако не си там, освободи мястото. Не задържай хората в чакане. Животът е пълен с паркинги, но свободните места са малко.“