С наближаването на държавните изпити и логичния край на първия етап от висшето ми образование, все по-често започнах да се заглеждам в обявите за работа и в изискванията към кандидатите за длъжности, които ме интересуват. Разбира се, точно в момента, когато ми ври и кипи за изпитите, нямам намерение да започвам. Но преглеждам редовно, за да се ориентирам какви потребности и претенции имат работодателите, за да мога при първа възможност да запълня пропуските, които имам. Така де – да съм приложима към възможно най-много ситуации. Е, първият пропуск, който установих, изискване, което присъства почти във всяка втора обява, е наличието на шофьорска книжка. Да кажа пропуск, не е съвсем точно, защото става въпрос за съзнателен избор. Досега много пъти съм имала подтик, желание и време да започна курсове, но след обективна оценка на личните ми качества в тази посока и на психическата ми стабилност, винаги съм стигала до решението, че далеч по-отговорно и безопасно е да не ставам част от движението по българските улици и булеварди.
Е, истината е, че си има хора, които не стават за определени работи и обратното и за мен шофирането е точно такова нещо. Смятам, че съм прекалено емоционална и притестнителна, страхлива, с не особено устойчиво внимание на пътя – и в този смисъл изключително опасен водач.
Сега колебанието ми е в друга посока – дали все пак да не взема да придобия такава правоспособност, като дам пред себе си обещание, че никога няма да се възползвам от нея. Но да я имам като актив и да запълня тази пробойна в сивито си. Май си струва. 😉