Не обичам да искам услуги. Или ако трябва да бъда още по-точна – не обичам да искам услуги за себе си. Ако трябва да помоля някой познат да помогне на друг познат или приятел, който се нуждае от помощ, не ми представлява никакъв проблем да го направя и обикновено го правя, без каквато и да е вътрешна съпротива. Не стоят обаче така нещата, когато трябва да помоля за услуга, която касае лично мен. Правя го в много краен случай, когато наистина съм изчерпала всички лични ресурси да се справя със ситуацията. При това го правя със сериозна вътрешна съпротива и след дълга психологическа подготовка. Ще си помислите, че е от някакво криво разбрано усещане за лично достойнство или пък че съм в плен на един от десетте смъртни гряха, най-непростимия – гордостта. И това не е. Просто съществува в мене един голям страх от отказ и от съпътстващото отказа разочарование. И веднага ще ви обясня защо разочарование. Ами защото обикновено не искаме услуга от случайни хора. Обикновено искаме помощ от хора, които смятаме за близки или пък на които в миналото ние също сме помогнали. Случи ми се напоследък, и то не отказ, а още по-лошо – лъжа, че е свършена услугата. Много скоро, както често се случва в живота, стана ясно, че даже и опити за това не са правени. Голямо е разочарованието, обидата – да не говорим. Ето това имах предвид, като ви казах в началото, че не обичам да искам услуги. След тоя случай нещата даже не стоят по начина не обичам да искам услуги, а вече стоят така – не искам услуги, при никакви обстоятелства!