Като разберете каква е днешната ми тема, вероятно ще си помислите, че ми е рано още за такива дилеми. Аз обаче си мисля, че хич не съм подранила. Защото стабилните и трайни приятелства се създават точно сега, по време на студентските години. И от правилната преценка зависи доколко устойчиви ще бъдат те на времето и на изпитанията му.
Е, нека да ви кажа все пак върху какво умувам и се колебая. Мисля си напоследък – разбира се, че провокирано от житейски ситуации – дали е по-добре да си подбираме приятелите по интелекта, или много по-важно е да сме емоционално съвместими. Осъзнавам, че “подбираме” е доста грозна дума, когато говорим за приятелство, но все пак ще я оставя поради невъзможността ми да намеря по-подходяща.
Правейки си една равносметка за това, на което най-много съм държала до момента при създаването на близки отношения, виждам, че претенциите ми към интелекта на хората, които ме заобикалят, винаги са били водещи и решаващи. От изключително значение ми е било нивата ни на интелигентност, начетеност, вкус към красивото и т. н., ако не да са еднакви, то поне да са близки и сходни. И съм успявала. Извеждайки на преден план тези критерии обаче, виждам, че в доста от случаите смислените и приятни разговори с голяма част от хората от близкото ми обкръжение стават невъзможни по причина на съвсем различно светоусещане, което се дължи на съвсем различната ни емоционалност и чувствителност, в някои случаи дори на липсата на такава. И тези контакти отпадат някак от само себе си. Обратно – приятелствата ми, които са се случили заради еднаква сензитивност, закрепват.
Което по чисто емпиричен път ме доведе до заключението, че май емоционалната еднаквост с другите е много по-важна от интелектуалната.