След пропуските на планинарския фронт, сега и на интимния. Но давам по същество и направо към темата – с един колега от университета, който е в по-горен курс, сме се забелязали още отпреди година. Кратки разговори по коридорите, прието приятелство във фейсбук, коментари под статуси и снимки, спорадични включвания – не особено съдържателни – в скайп. И така – една година. Обяснимо, защото аз доскоро приключвах дълго една връзка и в никакъв случай не съм давала каквито и да е сериозни сигнали, че може да се случи нещо по-сериозно, пък при него не знаех какво точно е положението с ангажираността, защото не съм от хората, които питат. И така до миналата седмица, докато се заговорихме за поръчка на дрехи от един сайт за пазаруване, чиито услуги той беше ползвал. И от дума на дума се стигна до идеята да излезем по на питие някоя вечер. Даже не някоя, а още на следващата. Още от началото момчето заяви ясен интерес в съвсем ясна посока, деликатно, но ясно. Дотук добре. Но оттук насетне започна грубата грешка. Дали за да ми покаже, че по някакъв начин ме е усетил близка, или просто защото обича да споделя – релефно ми разказа за щетите, които му е нанесла на психиката последната му приятелка, как в продължение на месеци е играла на два фронта и накрая е предпочела другия и как още не я е преживял съвсем. Винаги е добре, когато си втори в подобни истории. Веднага след края на драматичния му разказ го ударих на чисто приятелско съжаление за неприятните емоции, които са го сполетели, и подчертах, че в момента имам връзка, която напълно ме удовлетворява. Ще кажете защо – не е ли редно да се даде шанс за поправка. Ами категорично не – тази връзка, която прекъсвах дълго, беше точно по причина на едно почти двегодишно жалване по бившата и по достойнствата й. Не, благодаря! Не ми се слушат още две години сълзливи истории.