Познавате ли вашите съседи?
Лично аз не съм близка с никого от тях. Поздравяваме се с кимане на глава, защото се знаем по физиономия, но не и по име. Когато правим събрания на входа, честно не присъствам, защото винаги се стига до спорове и кавги. Просто си плащам месечните такси и страня от всичко останало.
Хем сама постъпвам така, хем ми става малко тъжно и тягостно, когато размишлявам на тази тема. Днес хората сме станала по-отчуждени, страним от непознатите и все мислим, че някой нещо ще иска от нас. Възприемаме съседите си като даденост и общуваме с тях по принуда, защото не щеш ли се е оказало, че живеем врата до врата.
А само до преди 20 години не е било така. Майка ми ми е разказвала как са си помагали със съседките. Обменяли са рецепти, детски дрешки, гледали са децата си взаимно и какво ли още не. Била е първа приятелка с толкова много жени от махалата, че чак не ми се вярва. Можела е да разчита на всяка от тях във всяко отношение – че ще й пазят апартамента, докато я няма, че ще й наглеждат децата, когато тя няма възможност, че ще й помогнат в нужда (дори и финансово) и т.н.
Да бъдеш приятел със съседа си наистина е богатство. Той буквално ти е на ръка разстояние. Винаги можеш да поговориш с него, да му споделиш, той да ти подаде ръка и ти на него. Можете да се събирате по поводи и без поводи, да гледате заедно мач или просто да пийнете по кафе.
Мисля, че днешните хора изпитваме една прикрита самота. Липсва ни директният контакт с хората и се опитваме да запълним тази празнота с присъствието ни в социалните мрежи и други онлайн канали. В крайна сметка, нужно ли е всичките ти фейсбук приятели да знаят какво си ял на обяд? Не и според мен. Няма ли да ти е по-приятно, ако ти сготвиш нещо и почерпиш с него съседа си? Просто ей така. Защото искаш и защото ще ти е приятно да го направиш.