Казват, че литература за деца се пише като за възрастни, само че по-хубаво и по-трудно. И е съвсем вярно – защото човек цял живот се връща към любимите си книги от детството и осъзнава, че те далеч не са толкова детски. Открива в тях нова дълбочина, философия, която логично му е убягвала в детските години. И разбира, че хубавата детска книжка всъщност си е една хубава книга и за възрастни. Има нещо, което остава непроменено обаче, колкото и пъти да посягаме към поопърпаните си книжки от детството – това е емоцията, която те ни носят. Тази емоция, това удоволствие от общуването с книгата си остава непроменено с годините – ако е отгледано и възпитано навреме. Реших да ви напиша всичко това днес, защото случайно ми попаднаха наскоро две детски книжки от издателство „Ню медия груп“ на Светльо Кантарджиев и взех, че ги прочетох. Да, детските книжки стават за възрастни и ги четат възрастни. Но е добре всичко да става навреме. Аз истински вярвам, че една голяма част от това, което е човек, са книгите, които е прочел – навреме. Защото и в общуването с книгата, както и в живота, има едни първи седем години, които, ако пропуснеш, после няма наваксване или поне не пълноценно наваксване. Защото книгата не е само информацията, която носи в себе си, даже това е най-малкото. Книгата е това, което формира у нас като чувствителност, като отношение към хората и света около нас. Затова детските ни книжки са опърпани – не защото са ползвани най-дълго. А защото носят много истини за живота, за нас самите, за това, което сме били, и това, което сме станали. Истини, към които имаме нужда да се връщаме постоянно. И го правим.
Послепис: Оказа се, че в издателството на Светльо Кантарджиев се публикуват не само детски книжки, но и много други романи. Една от последните, които прочетох и много ме развълнуваха, беше една книга за руските антитерористични спецчасти и нейните акции, разказани през гледната точка на дългогодишния й ръководител – генерал Генадий Зайцев.