Ако не ви е правило впечатление досега, позагледайте се, позаслушайте се и ще се убедите в правотата на днешните ми думи. Хората обичат да са многословни и обстоятелствени и да ти губят времето, даже и когато си им дал ясен сигнал, че не ти е приятно. И те вкарват в едни излишни диалози, от които не само остава горчив вкус, открадното време, но често и се стига до конфликтни ситуации.
Тия дни доста пообиколих по магазините и всъщност поводът за размислите ми е провокиран именно от тия търговски преживявания. Смятам се за клиент мечта. От тия, дето знаят какво искат и ясно го заявяват на продавачките, когато влязат в магазина. Убедена съм, че така е правилно – хем ти не им ровиш безразборно из стоката и не се налага да я редят след теб. Хем приключвате бързо, ако се окаже, че това, което търсиш, го няма при тях.
Та бях тръгнала на пазар, за да си намеря две неща, които ми трябваха и за които бях успяла да отделя пари – класически пуловер с остро деколте без ръкави и дънки, ама конкретна кройка и без еластичност.
Влизам в магазин, в който се продават основно пуловери и изстрелвам ясно, точно и категорично на продавачката желанието си, очаквайки подобен отговор. Тя започва: нямаме това, ама имаме… и почва да ми изрежда десетки неща, които не търся, и не само да ми ги изрежда, но и да ги вади от рафтове и закачалки и да ми ги показва. Да си тръгнеш при така демонстриран ентусиазъм, означава да обидиш момичето. Да останеш, означава да убиеш безсмислено десетина-петнайсет минути, през които тя да ти покаже целия наличен асортимент, към който ти ясно си заявил ,че нямаш претенции.
Всеки гледа от собствената си камбанария. Знам, че може би търговското поведение на това момиче едно към едно повтаря изискванията на шефа й. Ама си мисля, че и шефовете е редно да дадат свобода на служителите си, когато видят, че клиентът има пределно ясна визия за търсеното, да не му губят минутите. Наистина остава лош вкус – и у двете страни. Безрезултатен при това.