Дойде време да заведа Мера за годишната ваксина при ветеринарния лекар. Тя не обича особено много да я карат да ходи или прави нещо и аз знаех, че ще имам проблем. Извиках такси, за да може да ни закара до кабинета, който по принцип е на десет минути пеша от вкъщи, но с котка на ръце е трудно да се отиде, а с котка като Мера е направо невъзможно. Докато бяхме в колата тя беше видимо спокойна или поне успя да ме заблуди, че е така. Пристигнахме при лекаря и влязохме в чакалнята, но нямаше никой друг освен нас и той веднага ни прие. В кабинета обаче имаше други две котенца, спасени от улицата, които живеели вече няколко месеца в клиниката. Когато Мера ги видя наежи цялата си козина и заприлича на пухкава космата топка. Явно се почувства заплашена, което беше много странно, като се има в предвид, че и двете котенца си лежаха спокойно върху леглата си.
След като показа, колко много може да се пери, скочи от масата за преглеждане и се скри под един голям шкаф. Това беше голямо предизвикателство за мен и доктора, защото се опитвахме повече от половин час да я извадим от там. В крайна сметка всичко приключи с щастлив край. Успяхме да я примамим да излезе, доктора и сложи инжекцията и се прибрахме благополучно. Аз обаче се разбрах с ветеринаря, следващия път когато ходим да го предупредя, за да може той да прибере котетата в друга стая и да избегнем евентуални подобни инциденти.