Краят на годината е време за всякакви класации за НАЙ. Когато чуя резултатите от каквото и да е подобно проучване обаче, винаги подхождам с една здравословна доза недоверие – не толкова за методиката, по която са правени, или пък за коректността на агенциите или медиите, организатори на въпросните състезания, а защото смятам, че животът и резултатите от него няма как да бъдат отразени обективно от която и да е класация.
Веднага ще обясня повода за днешните ми наброски. Предполагам, се досещате – класация е. За най-четения, вероятно се разбира, най-продавания български автор. Защото първото няма как да бъде отчетено по една проста причина – може да си купиш книга и да не я прочетеш, а може и една книга да бъде прочетена от няколко души.
Та за миналата година въпросната класация се води от Георги Господинов – може би очаквано, защото той присъства доста шумно в културния ни живот, появява се често по медии, има доста разработена фейсбук страница и т. н. И няма нищо лошо в това да търсиш различни пътеки към читателите си, не само литературни. Тоест съвсем логично е да се възприема като един от най-успелите ни съвременни творци, защото той работи доста по самоналагането си като такъв. Няма да споря, нито да правя бакалски сметки за тиражи и т. н. Просто искам да обясня, че съвременната литература, като много други изкуства, се превърна в пиар акция. Включително и в България. Понякога доста качествени автори не успяват да пробият и да стигнат до читателя заради недостатъчно добра или липсваща рекламна стратегия. И обратното.
Искам да кажа, че в крайна сметка голямата и окончателна класация ще я напише времето, то ще излъчи победителите.
И ако се обърнем към едно друго изкуство, където такива състезания са много популярни – киното, класическите му образци (в истинския смисъл на това понятие) почти никога не са били касови.