Чернокожи, мюсюлмани, гейове… Много от нас недолюбват някого – може би не съвсем осъзнато, не нарочно – но все пак го правят. Така се случи, трудни времена – ще кажат мнозина. Аз все пак обаче продължавам да не разбирам омразата и нетолерантността, която се шири в последните месеци и дни не само по българските улици, но и по форуми, социални мрежи и т. н. Ако за някакви по-ранни години от човешкото развитие, в които някой е бил приеман за враг априори, това е имало някакво обяснение – хората не са били толкова информирани, минали са през различни периоди на диктатура – религиозна, партийна, военна. Днес живеем в така наречената, макар и фасадна, демокрация и ние отговаряме сами за действията и постъпките. Оказва се обаче, че в кръгозора ни нищо не се е променило и пак търсим да набедим някого за враг. Странно – може би хората нямат никакво желание да се развиват и да се борят с недостатъците и с непоносимостта си към различните – даже и когато те са очевидно безпомощни.
Ако запитате който и да е българин кое е най-характерното за народа ни, сигурна съм, че първото, за което ще се сети, ще е нашето гостоприемство и толерантността ни към другите. Ще приведе редица исторически примери в тази посока – с които се гордеем заслужено и основателно. И е факт народът ни за векове съществуване никога не е нападал без сериозни причини, напротив – помагал е много. Светът наистина има какво да научи от нас. Или по-скоро от миналото ни.
Как тогава да си обясним тази истерия, която е обзела мнозинството от нас, срещу сирийските бежанци. Обявяваме ги вкупом за престъпници и убийци само защото един човек, който дори не е и сириец, е престъпил закона.
Престъпникът няма народност, но нетърпимостта има. И наистина не ни прави чест. Най-малкото защото днес милиони българи по цял свят са в ролята на чужденци – към които гледат с предубеждение, страх и непоносимост.