Кандидатствах наскоро на за едни курсове, които ще се провеждат в Софийския университет. Умишлено няма да споменавам подробности. Отговарях на всички условия, трябваше да напиша и есе на английски, което не само по моя преценка се получи доста добре. Получих отказ – тоест не бях одобрена за въпросния курс. Аз обаче не съм от хората, които си оставят магарето в калта, затова написах един мейл на организаторите с молба да мотивират отказа си. Отговорът беше, че в есето си не съм заявила обществена позиция, а лична. И по тази линия не съм отговаряла на профила на кандидатите, които набират за курса. Предполагам, ви е ясно, че кореспонденцията ни не приключи до тук. Запитах ги не е ли много по-важно един млад човек да има лична позиция. И им обясних, че не обществото, а лично аз съм подала документи за този курс, че не обществото, а аз съм научила английски на това ниво, че не обществото, а аз съм написала есето, с което кандидатствам за курса и т.н. Резултатът от последвалата бурна, както може и сами да предположите, кореспонденция, беше, че в крайна сметка направиха компромис с така важната за тях и така липсващата ми обществена позиция и ме записаха в курса. Питам се обаче, пък и вас искам да попитам, не е ли обществото преди всичко сбор от личности, които имат ясна представа и заявка за себе си. Аз така мисля. Това е моята обществена позиция – за тези, които ги интересува. И смятам да я отстоявам на всяка цена.