Пак за Истанбул, разбира се, и пак за неща, които ме впечатлиха. Май не стана въпрос в предния ми материал, но във втория ден с автобус направихме панорамна обиколка из Истанбул, като минахме през моста, който води до азиатската част и съвсем естествено, като стигнахме в азиатската част, ни заведоха и до църквата “Свети Стефан”, или така наречената Желязна църква. Предполагам повечето от вас са чували за тази църква, още повече че в момента там тече реставрация, след като дълго време в България по дарителски сметки се събираха пари за възстановяването на тази българска светиня. Няма да коментирам това, че някои от участниците в екскурзията не слязоха да видят църквата, може би не им се стори толкова атрактивна, колкото търговския център, за това може би ще разкажа някой друг път. Искам да ви споделя за едно мое много странно усещане, на което хората казват предчувствие. Усещане, че нещо или някой има особена значимост, без всъщност да има кой знае какви сигнали за това. Та като слизах от рейса, за да отида до Желязната църква, погледът ми се спря на една сграда буквално в руини и не знам защо в главата ми се затаи някакво усещане за значимост на тая развалина. Даже мислех да я снимам, но после се разсеях. Та разгледахме отвън църквата, защото, както ви казах вече, в момента тече реставрация и отвън е опасана от скелета. И когато рейсът вече тръгваше, екскурзоводът посочи въпросната срутена къщичка и каза, че навремето там е бил български метох и че Петко Славейков е написал едни от най-известните си произведенията в него. Е, кажете ми сега, че няма и необясними неща.