Знаете, много често и в училищата, и в университетите се случва така, че младите преподаватели имат по няколко години разлика със своите ученици или студенти, а много пъти даже са и на едни години. И съвсем логично, принадлежността към едно поколение, предполага еднакви интереси, еднакъв поглед към нещата от живота, еднакви начини и места за забавление, въобще много допирни точки, които нерядко водят до сближаване. Редно ли е това, има ли граници, които не трябва да бъдат прекрачвани и от едната, и от другата страна, и може ли да донесе някакви вреди или ползи подобно сближаване.
При всички случаи, когато студентите усещат учителя си близък, имат му доверие и му се възхищават без условности попиването на знания и на академични модели е много по-ефективно, лесно и непринудено. Освен това, се създава една плоскост, на която могат да бъдат споделяни не само университетски знания, но и житейски опит, философия, възгледи, човещина и много други неща, които не може да получиш от едно строго академично и по правилата общуване.
Всичко това обаче носи своите рискове. И за двете страни. За преподавателя – да изчезне ореолът, който винаги е по-достоверен от дистанция, респектът и уважителното отношение да бъдат заменени от едно по-свойско и други отклонения в тази посока. А за студента – при определени обстоятелства да се загуби обективността при оценката на работата му и постиженията му. Нещо, което определено не помага.
Така че винаги трябва да се подхожда много внимателно и с мярка при установяването на такава близост, да има една разграничителна и предупредителна черта, но не и преграда, която да очертава докъде е безвредно и здравословно. 🙂