Като кажем страни от третия или четвъртия свят, всеки си представя едни деца с издути от глад коремчета, които сме виждали по репортажните снимки, мизерия и духовна тъмнина .
И логично отнасяме тия стандарти и към образованието, ако въобще допускаме, че там такова съществува. Честно казано, и аз до момента, в който прочетох материала, който ще коментирам днес, въобще не се бях замисляла върху въпроса.
Та към темата на въпросната статия. В Нигерия – страна в Северозападна Африка, разкъсвана в последните десетина години от вълни на ислямистко насилие – университетите тази година нямало да посрещнат първокурсници. Не, не е заради някакви военни действия или други форсмажорни обстоятелства. А просто защото нито един от всички явили се на тазгодишния кандидатстудентския изпит не го е издържал. Дано не си помислите, че тук интересната новина е фактът, че никой не е прескочил летвата на нигерийската Алма матер – това може би все пак е нормално за страна, в която в последните десетини години се водят битки. Не, въпросът е, че даже и там, в така наречения развиващ се свят, си има ясни критерии за това да станеш студент и ако не отговаряш на тях, няма начин да пристъпиш прага на висше учебно заведение. При целия им глад за подготвени кадри, а може би и точно защото им трябват подготвени и качествени хора.
Нека да направим една съпоставка между това и начина, по който се става студент у нас. Спомняте ли си за случай на нулева година в някой от стотиците български университети. Аз не. Или за някого, който е имал желание, но не е успял да влезе. Едва ли образователната ни история от последните двайсет и няколко години е записала и подобен случай.
Е, хайде, ако ще си говорим за качество на образователните системи, да си кажем честно коя от двете – поне по отношение на входната бариера – е по-добра.