През последната една година нашумя книгата на Мария Лалева „Живот в скалите“. Получих я като подарък от братовчед ми, който твърдеше, че задължително трябва да я прочета. Не обичам да се впускам в комерсиални заглавия, но обещах, че ще споделя мнение след приключването ѝ.
В общи линии сюжетът е свързан с живота на едно малко момче и неговата майка – Павел и Марина. По стечение на обстоятелствата детето е загубило баща си и след серия от премеждия, майката решава да се преместят да живеят в Созопол. Там семейството се запознава с актьора Михаил, приятеля му Демир и арменката Луиза, които се превръщат в тяхна опора. Постепенно се разкрива, че Марина е болна и скоро ще остави детето си сираче. В този момент всички герои се изправят пред моралната човешка дилема и доказват, че обичта може да се изпита към всяко човешко същество. Павел пораства с много въпроси, но присъствието на толкова много ярки личности в живота му му дават правилните отговори.
Наистина историята е много трогателна и прави препратки към екзистенциални теми. Това, което мен ме провокира, бе, че познавам човек с подобна история. Съседско дете, което живееше до нас преди години. Сега вече е голям мъж и се премести в чужбина.
Поне десет дни след като прочетох „Живот в скалите“ се връщах към сюжета, героите, думите и историята на съседското момче. Не знам дали бе плод от всички емоции, или от нещо друго, но накрая сънувах майката на момчето, която ми каза да му предам, че се гордее с него. На сутринта не можех да повярвам какво ми се бе случило. Реших, че трябва да се свържа със съседите и да им споделя. Те ме изслушаха и приеха с доверие и сълзи думите ми. Оказа се, че на тази дата се навършват 20 години от смъртта на майката на съседа ми. Останах без думи.
Настина трябваше да прочета тази книга, защото ми донесе неописуема емоция. Може би вече по-често ще чета подобни книги.