Щастливата или тъжната? Все пак без маска не може да излезеш. Та нали хората ще видят истинското ти лице. Трябва да се скриеш, опасно е да си себе си, да си индивидуалист в свят на еднаквости. Може да те заклеймят като анормален, а това е най-лошият ти кошмар –обществото да те отблъсне, защото не се вписваш в калъпа на нормите му.
Какво пък толкова? Цял живот ще замаскирваш същността си, за да си част от цялото, защото човек има естествена нужда да принадлежи някъде, сам не може да я кара дълго. Бъди бяла овца докрай, следвай стадото и ще прокопсаш. Не рискувай да станеш черна овца, така всички ще те виждат лесно и ще те сочат с пръст. Няма да е много приятно, повярвай ми.
Наклепвай се с повече грим, така-така… Браво! Сега вече нищо не се вижда – кой си, какъв си, имаш ли очи, нямаш ли. Нали очите били огледало на душата. А не! Там никой не бива да влиза, че ще вземе да открие нещо ненормално. И какво ще правим сега? Не, не, не. Трябва да се вземат мерки. Ще нося слънчевите очила дори и през зимата. Хем са ми маркови, хем ще прикриват душата ми от неоторизиран достъп.
Точно като излязъл от калъпа си, чисто нов модел на нещо до болка познато. Но щом така трябва, щом такива са правилата на играта, ще я играеш, какво да правиш. В противен случай рисковете са големи. Да не се вписваш е направо в разрез с всички обществени норми. Тук си има правила човече, строги закони бих казал, макар и неписани.