Момчето от последния чин е свито. Не говори почти с никого и постоянно драска нещо в тетрадката си. Може би асоциално. Може би прекалено интелигентно, за да общува с хора на неговата възраст. Седи на последния чин и наблюдава всички. А него никой не го вижда. Дори не го забелязват и учителите, които би трябвало да познават всеки един свой ученик и да им обръщат внимание.
Домашното за тази седмица е – съчинение на тема “Как прекарах почивните дни?”.
Момчето от последния чин се откроява с тромав талант и правилно построение на изреченията и текстът. А той, текстът… е налудничав разказ за “проникването” в нечий чужд дом. В семейство, което е наблюдавал от дни, седмици, месеци. Питал се е как ли изглеждат от вътре? Какви ли са в действителност? Свят съвсем различен от неговия. Може би мечтан – може би мразен и подиграван. Важна е историята. А историята е последователна, силна, налудничава, вдъхновяваща, с продължения и силен финал.
Готови ли сте да се разкриете? Ще приемете ли изкуството за такова или написаното ще ви се струва плод на развинтеното въображение на едно самотно момче? И до колко можем всъщност да си играем със съдбите на хората, от които искаме да почерпим вдъхновение?