Някои неща никога не се променят и обикновено са завинаги – глупостта то е ясно, това важи за всички. Но за моя конкретен случай – разсеяността и безкрайната ми разхвърляност. А за конкретния случай на Мера – хитростта, ловкостта и желанието постоянно да прави неща, които са й забранени и опасни. Спомняте си случая с изгубения и в последствие намерен международен паспорт преди пътуването ми до Истанбул. Сега има някакви сигнали, че към края на февруари може би ще се ходи, пак по същата организационна линия, с автобус до Виена. Австрия е член на ЕС и най-вероятно там международен паспорт няма да ми трябва, ама понеже съм скарана с географията, си помислих, че ще е добре тоя път по-отскоро да си приготвя и международния паспорт, че знае ли се по пътя през кои точно страни ще минаваме, те членки ли са на ЕС и дали на гранично-пропускателните пунктове няма да ми искат международен паспорт. Историята се повтори – няма го и го няма паспортът. Помислих си, че в истанбулската суматоха на връщане съм го изгубила някъде и пак бях готова да тичам да вадя нов, експресно. Докато случайно не бръкнах, като че ли по знак от горе, в един външен джоб на дамската чанта, с която бях в Турция, и изгубеният паспорт не изскочи оттам. Абе заблеяна работа. Пък за Мера – да вземе да ме издебне оня ден, докато се занимавах с един проблем по телефона в продължение на десетина минути, да излезе на терасата през оставената пак заради разсеяността ми отворена врата. Нещо, което в нейния случай е доста опасно поради прекомерната й енергичност и желание да скача по птиците. Намерих я на възможно най-тясната част на парапета на терасата. Краката ми се подкосиха, като я видях. Не питайте как съм я приближила с котешка стъпка и как успях да я хвана с треперещите си от страх ръце. С две думи – нито Мера случи на стопанин, нито аз на котка:) До скоро! И дай боже това с Виена наистина да стане – пък ще разказвам 🙂