Нацелвам тоя цирк на всяка крачка – двама „предприемачи“ в кафенето до мен се опитват да обяснят на една приятелка как „пасивното заплащане“ е единственият начин да оцелееш в Студентски град. Гледам ги и виждам само един огромен, раздут разход, който не носи никаква реална добавена стойност, а само изсмуква времето, което може да бъде превърнато в нещо продуктивно. Те си говорят за „брандове“, за „мащабиране“ и за „визия“, но в очите им се чете същата празна блещукалка, която виждам и в рекламните кампании на най-големите корпорации, които ни продават илюзията за принадлежност към елитен клуб.

Това ми напомня за един исторически абсурд – Южноморската компания от 1720 година. Ако днес мислите, че инфлуенсърите с техните „ексклузивни обучения“ са върхът на манипулацията, тогава не сте чували за истинския майстор на блъфа. Тая компания беше най-големият „бранд“ на своето време. Те имаха всичко, което днешните корпоративни гиганти се опитват да ни наложат чрез лъскав PR: обещание за монопол върху търговията с Южна Америка, невероятно раздути акции и способността да накарат целия Лондон да вярва, че златото просто ще започне да вали от небето.

Проблемът беше същият, както и днес: зад цялата „PR пудра“ и обещания за безкраен растеж не стоеше нищо реално. Компанията нямаше реална търговия. Нямаше кораби, които да пренасят стоки. Имаше само дълг и способността да го преопакова в красив хартиен формат. Те бяха просто машина за прехвърляне на илюзии от един джоб в друг, докато цената на акциите се катерише до небесата. Това е класическият модел на „големия бранд“ – създаване на масивна, неподдържана структура, която живее само от собствения си шум.

Когато разгледаш механиката на този колапс, виждаш същата логика, която виждам в днешните корпоративни структури, които се хвалят с „иновации“, но всъщност просто оптимизират разходите за труд до последната стотинка. Големите брандове са като Южноморската компания – твърде тежки, твърде раздути и твърде заети с поддържането на имиджа си, за да забележат, че реалната стойност се е изпарила. Те купуват вниманието ни с гръмки кампании, но когато разнищиш сметките, виждаш, че цената на труда, който ни предлагат, е пресметната така, че да изсмуква всяка възможност за истински растеж на малкия, гъвкав играч.

Като човек, който гледа на всяка минута и всеки лев като на ресурс, който не трябва да бъде разхитен, виждам в това една огромна опасност. Когато големите структури се фокусират само върху „маркетинга на растежа“, те забравят за „маркетинга на реалността“. Те създават екосистеми, в които всичко изглежда лъскаво – от приложенията в телефона ни до начина, по който ни се продава „стил на живот“ – но в основата им стои празнота. Тези структури са толкова големи, че не могат да се адаптират, когато пазарът се промени, защото са инвестирали всичко в изграждането на фасадата, а не в здравината на фундамента.

Малкият, гъвкав бизнес – или дори просто човекът, който знае реалната цена на собствения си час – има едно предимство: ние виждаме разликата между стойност и шум. Ние не се поддаваме на магията на „бранда“, ако той не носи реална функция. Когато Южноморската компания се срина, тя не просто загуби пари; тя разруши доверието в самата идея за инвестиция за цяло поколение. Днес, когато големите брандове ни предлагат „лоялност“ срещу данни и „удобство“ срещу липса на контрол, те правят същото – те продават ни фрагменти от една измамна стабилност.

Гледам тези двама „предприемачи“ в кафенето. Единият току-що е приключил с ентусиазирана реч за „автоматизация на доходите“. Виждам как приятелката му кима, сякаш е чула нещо революционно. Но аз знам, че ако пресметна цената на неговото време, разходите за неговия „офис“ (което е просто един малък стол в кафенето) и разходите за неговия „маркетинг“ (които са просто негови собствени мнения в Instagram), неговият бизнес модел е по-празен от акциите на Южноморската компания в разгара на мечето.

Всичко е само въпрос на това кой контролира разхода и кой е измамен, че притежава активи.

Човекът в кафенето току-що е платил за две еспресо и един кекс – общо около 12 лева за час „бизнес среща“, която няма да произведе нито един реален продукт.