Чух го в трамвая, някакъв пич говореше по телефона: „Аз съм напълно естествен, обещавам. Не съм пил, не съм дрогирал, просто… така изглеждам.“ И се засмя. Не знам кой го слушаше, ама това ме върна към моите слушалки. Едните се счупиха преди седмица, единият говорител пука като стара плоча, ама пак ги нося. Нали, все едно да се правиш, че всичко е точно. За да заглушиш нещо… или пък да създадеш собствена реалност, не знам. Но звучи яко.
В трамвая миришеше на евтин парфюм и застоял въздух. Не знам как го правят, ама винаги е едно такова… мътно. Седалките лепнеха, а под краката ми се усещаше нещо меко и неприятно. Това ми върна спомен от детството – баба ми имаше такива плетени покривки за дивана. Беше ужасно да седиш на тях – все едно кожата ти залепва. А уж трябваше да са уютни. И тогава си мислех, колко малко се е променило. От лепкавите седалки до лепкавите хора. Така де.
В Студентски град е още по-зле. Всички се правят на нещо. Не знам как да го обясня – все едно са от списание. Всеки втори има някакъв филтър на лицето, дори когато е на живо. Виждаш го – перфектна кожа, огромни очи, усмивка, която не е истинска. И тогава се чудиш – кой е истинският човек под тази маска? Дали въобще има такъв? Защото май всички сме маски. И се опитваме да убедим другите, че сме нещо, което не сме. И себе си, разбира се. Това е най-трудното. Вчера, докато чаках на опашката за кафе, гледах едно момиче, което се снимаше за Инстаграм. Прави се на секси, а пред мен едва се държеше да не се задави с дима от цигарата. Тоя контраст, бе… уби ме.
Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Онзи ден бях при един професор – уж за курсовата. Тоя човек, дето уж трябва да знае всичко, се държеше по-претенциозно от някой инфлуенсър. Говореше бавно, с превзето спокойствие, поправяше си очилата и вратовръзката… Все едно играе роля. И се замислих – дали и той не е маска? Дали и зад неговата „ученическа фасада“ не се крие някаква умора, някакво разочарование, някакъв страх? Не знам. Но ми се струва, че е така. Защото нали, кой не се крие зад нещо? Аз поне.
Спомням си преди години, когато братовчедка ми си купи първия дигитален фотоапарат. Беше огромен, тежък, с някакъв LCD екран. И тя се снимаше с часове. Снимаше котката, снимаше дървета, снимаше всичко. После прекарваше часове пред компютъра, за да редактира снимките. Да изтрие петната, да оправи цветовете, да направи всичко перфектно. Тогава ми се струваше толкова тъпо. Сега виждам, че това е просто продължение на нещо, което винаги сме правили – да се опитваме да представим света по начина, по който искаме да го видим. Само че сега имаме повече инструменти за това. И по-голяма нужда. Май.
Вчера ходих до магазина да купя батерии за дистанционното. Тоя телевизор е ужасен, ама пак не мога да го сменя. Все пак работи. И докато чаках на опашката, видях една касова бележка, захвърлена на пода. Беше избеляла, почти не се четеше. Но успях да разгледам – някакво момиче беше купило шампоан, шоколад и четка за зъби. Обикновени неща. И тогава си помислих – ето това е животът. Съставен от обикновени неща. От малки моменти, които забравяме. От счупени слушалки и филтри в Инстаграм. От капещи кранове и лепкави седалки в трамвая. От купешки шоколад и евтин шампоан. Така де.
Ох, сетих се… съседите пак вдигат шум. Няма такива хора, честно. Все едно живеят на стадион. Музика до три през нощта, викове, тропане… Ужас. Не знам как ги търпя вече. Абе, все тая. Важното е, че съм на спирката и трамваят идва. Студено е, ама дреме ми. Студът е реален. Слушалките ми пукат, а тя все още се усмихва на снимката в телефона си. Не знам къде отивам. Но май няма значение. Само да не ми свърши интернетът на телефона. Това вече ще е драма.
Опа, забравих да си купя мляко. Ще трябва да мина пак през магазина. Уф.