Че образованието ни – и началното, и основното, и средното, и висшето – днес е в криза, е безспорен факт. И големият проблем е, че водещите критерии за успешност са не качествените изменения, количествените натрупвания.
Идеята за днешния ми материал дойде от публикация на приятелка във фейсбук, която при визитата на ректор на известен и престижен немски университет в българско висше заведение в ролята си на преводач станала свидетел на следния разговор. Българският ректор се похвалил, че в следващата година приемът на студентите в повереното му училище ще достигне 4000, а немецът (с какви – чувства разказвачката на историята не споделя) отвърнал: Браво, нашият университет е с 400-годишна история, но сме далече от тази бройка.
Веднага от тази история скачам на информация за изменения в системата за заплащането и стимулирането на българските учители, които подготвя новият просветен министър. Накратко. Учителите вече няма да получават увеличение на трудовото си възнаграждение заради прослужено време, както е било досега – след десет години учителски стаж ставаш старши преподавател и тогава преминаваш в друга категория на заплащане. Което, откъдето и да го погледнеш, си е пак количествено натрупване и съвсем недоказано има връзка с някакви промени в качеството. Увеличението ще се дава на тези, които продължават да надграждат квалификацията си, докато работят. Изкарани курсове, придобити допълнителни специалности, научени езици, повишаване на компютърната грамотност – всичко това ще води след себе си материални стимули. Мъдро.
Предполагам, не се налага да ви обяснявам връзката между двата фрагмента. А изводът – ще постигнем ниво само когато спрем да се фиксираме във величини и цифри. Когато тежест започнат да имат историята и постиженията на един университет, а не броят на преминалите през него, и моженето на един преподавател, а не годините, прекарани зад катедрата.