Знамената и толерантността

Преди няколко дни градът на Левски – Карлово – осъмна със седем раздрани знамена. Български, не на европейския съюз. Заловиха бързо престъпника – оказа се не инвалид, както писаха много медии, защото в цивилизованите държави този термин вече не се използва. Оказа се човек с увреждания. Който прибягнал до отчаяната и недотам родолюбива стъпка в знак на протест към абсолютната липса на толерантност към хората с увреждания в България, към все още недостъпната архитектурна среда и липсващата грижа от страна на държавата, пък и внимание от страна на обществото към проблемите им. Знаете, че българите имаме особен пиетет към знамената си. Историческа и военна гордост ни е, че през дълголетната си история нямаме нито едно пленено бойно знаме. Пленяват ни ги и ни ги режат обаче в мирно време. И колкото и да съм родолюбиво настроена – ще кажа, съвсем основателно. Нямаме основание за национална гордост, ако най-слабите и незащитени хора – хората с различна двигателна или пък други ограничени възможности – не са защитени, ако не сме направили всичко за това, ако не може да стане лек, поне да стане по-лек животът им. Да не са затворници в собствените си домове, да им бъдат създадени условия за едно добро образование, което после да ги направи пълноценни участници в живота, та ако ще да е дистанционно – от компютрите вкъщи. И никога не съм мислила, че ще защитя някого, който е нарязал българско знаме, но сега го правя. Когато една справедлива кауза трябва да бъде чута и когато не е чувана години, няма незащитени – даже и знамената ни.
uvrejdaniya

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *